Имот, който съпругът е придобил по   наследство, дарение, или преди сключване на брака е лична собственост.   По принцип с него той се разпорежда самостоятелно и еднолично без да се   нуждае от съгласието на другия съпруг (чл. 24 от Семейния кодекс).

Ако съпругът, собственик на семейното   жилище, притежава и други имоти, няма пречка да се разпорежда с тях   еднолично и свободно, без да иска съгласието на другия съпруг.

Когато имотът е жилище, в което живее   семейството му и се задоволяват жилищните нужди, то съпругът може да се   разпореди с него (да го продаде или дари) само със съгласието на другия   съпруг (чл. 23 от Семейния кодекс). Налице е ограничение на личната   собственост, въведено с оглед на закрила на семейството, неговото   благополучие и отглеждане на децата. Тук е в сила конституционния   принцип, установен в чл. 14 от Конституцията на България: “Семейството,   майчинството и децата са под закрилата на държавата и обществото”.

Другият съпруг трябва да даде съгласие   пред Нотариус и подписът му да бъде заверен нотариално. Той не е страна   по сделката, нито придобива някакви права и задължения по нея. Това е   само едно допълнително законово условие за сделката. Ако съгласие   липсва, разпореждането с такова жилище може да се извърши с разрешението   на Районния съд, след като съдията установи, че то не е във вреда на   децата и семейството. Такава преценка се прави при всеки отделен случай.

Какво ще стане, ако въпреки законовото   изискване съпругът - собственик се разпореди със семейното жилище без   съгласието на другия съпруг и без заместващото го съдебно разрешение? В   правната теория и практика надделява схващането, че сделката е нищожна.   За да се постигне желания резултат, ще трябва да се извърши отново по   установения ред с даване на съгласие пред Нотариуса.